През погледа на Змията

На 26 септември сутринта с ясни намерения и цели няколко човека тръгваме към последния обект, попаднал под наблюдението на Наско. Обектът, който за кратко време ще се превърне в основна тема за разговори на тесен кръг хора от клуба.

За добро утро ме посреща споделено недоволство спрямо несериозността на хората, обещали да се включат в проучването на новата пещера. В края на краищата единствено аз ще направя опит да мина през тесняка, препречил пътя на 5 метра от входа. От Веско взимам един пещерен костюм, съвсем като небето – светлосин и все още невероятно чист. Нахлузвам го – широк ми е и съвсем съм като извънземно.

Влизаме с Наско в пещерата, той е с мен за кураж, тъй като това ми е първото проникване в напълно непозната пещера. Предлага ми да огледам първо мястото навътре. Напред два метра и метър надолу се слиза в друг коридор. Срещу тесняка има място, където да стъпя и възможност спокойно да се обърна.

– Как ще влезеш?

– С краката напред, наляво, с дясното рамо нагоре.

Така изискваше теснякът.

– И аз така бих направил. Сега влизаш 10-15 см навътре и излизаш толкова обратно. Винаги трябва да проверяваш дали можеш да се върнеш назад.

След известно време придвижване без ясната представа къде ще се намеря после, Наско казва да запазя тишина.

– Това твоето сърце ли е?

– Не знам, моето ли е?

– Успокой се първо.

– ОК.

Докато си почивам, чувам сърцето си как бие силно, макар да не съм притеснена.

– Как си?

– Всичко е наред.

Продължавам малко, връщам се обратно към Наско – проверявам дали мога да се върна. Накрая изглежда лесно – вече съм от другата страна. Оглеждам мястото. Напред завършва без продължение, затова пускам камък надолу – отеква някъде на 10-15 метра под мен.

– Искаш ли въже? Ще се осигуриш ли някъде? Ти преценяваш, ще ти дам всичко, от което имаш нужда.

– Дай ми въже.

Връзвам въжето около един сраснал със скалите камък. Слизам надолу по коридора с продължението, откъдето повече не мога да видя Наско. Тук имам избор – в ляво и в дясно мога да сляза по-ниско, където камъчетата спират да се търкалят. Уведомявам Наско за всичко, което виждам. Сега аз съм неговите очи, уши и всичко. Избирам онази посока, която ми изглежда по-малко рискова (все още нямам представа какво има долу!), хващам се за въжето и слизам внимателно, оглеждайки се наоколо. По калцита встрани от мястото, на което се намирам, има “находище” на съвсем малки гъби – образувания като умален вариант на Пачи крак. Двете посоки, между които избирах на по-горното ниво, сега са една – две зали свързани с малък коридор помежду си.

Влизам в зала на дължина 3 до 4 метра и ширина 2-3. Калцитът тук буквално се излива по наклона на скалата, съвсем чист… Оглеждам се, пресмятам възможностите си, уведомявам Наско за действията си. Напред, покрай калцита, минавам в друга зала, по-малка, но още по-красива – в долната част на калцита има множество дребни, кафеви, гъбени образувания. Осветявам над тях калцитът, който при следващото си влизане ще определя като “разлят течен шоколад”. В подножието му има характерни за синтровите езера издадени нагоре козирки от фин калцит. До тях пък са пораснали други образувания, покрити като че ли с “мъх”, който блести под светлината на челника ми. Останала без думи, далече от състоянието, в което човек говори свободно и изобщо от умението да разказвам, притаявам дъх, за да разгледам отблизо всичко.

– Виша! Какво става!

Сепната от гласът на Наско, изоставям отнесените си мисли за по–късно.

– Продължавам напред, след малко се връщам!

– Не докосвай нищо, не оставяй следи! Събуй се боса, ако трябва!

Тези думи ще се запечатат в съзнанието ми за дълго. Те ще ръководят действията ми занапред и ще бъдат важна част за изграждането на погледа ми върху нещата. Благодаря за това, Наско.

Пристъпвам бавно, едва дишам, страх ме е да не разруша нещо, да не унищожавам несъзнателно. Изглежда ми невъзможно, но се старая. Никога преди не сте изпитвали подобно нещо – влизате на свещено място!

Възхитена от разнообразните причудливи форми, които заемат песъчинките в прогреса си, на път да станат образувания, поемам по своя път назад. Разказвам на Наско, съжалявам, че не мога да го хвана за ръкава (той няма вече ръкав! бил е изяден?), да го дръпна и да го разведа наоколо с думите “Наско, виж! Виж, колко е красиво!”…

В другото разклонение, залата е голяма – широка 2-3 метра, дълга 4-5, висока два? Тук красиви драперии се спускат от тавана по едната стена на залата и слизат ниско, близо до двата големи сталагмита в центъра на залата. Диаметърът на всеки един от тях в най-ниската си част е повече от обиколката на двете ми раце, обгърнати около него. В тази част на пещерата тънки равномерни във всяка част сталагтити се спускат от тавана и стените. При следващото ми идване, Ставри ще ги нарече солети, а залата ще кръстим на Богинята майка. Оттук бавно се придвижвам през тясно място в съседна по-малка зала – от едната ми страна дебел сталактон 3-4 пръста се е пропукал в долната си част. Вероятно от движението на земята.. ? Не зная. Тук също има драперии, разпалено разказвам на Наско отдалече. Остава да проуча един тесен коридор, в другата посока на Залата на Богинята майка – противоположна на тази със сталактона. Тук е по-влажно, по обувките ми полепва кал, множество сталактити висят над главата ми. Продължавам напред 3-4 метра, следва завой. Тук има малък сифон, казва Ставри при следващото ми идване. Калната фурна, както я нарекохме, продължава напред и криволичи. В някакъв момент пред мен се е образувало езерце вода над два пръста кал. Спирам до тук. Напред след 3-4 метра, осветена от светлината ми, една плоча е паднала на пътя, блокаж, до който не отидох. По-късно ще разбера, че в своето падане плочата е разкрила вход за нова зала – по-широка от другите, по-висока, с множество драперии и синтрови езера в едната част на калцита. Това сега не зная, затова се връщам.

Отвръзвам въжето и го подавам на Наско.

– Какво има долу?

– Драперии и водни образувания, но вода няма. Сигурно е имало… Калцит, гъби… Чакай, излизам. Ще ти разкажа отвън.

Провирам се през тесняка към Наско, който ми подава ръка.

– Честито!

Стискам ръката му, усмихвам се и благодаря. Щастлива съм.

Стотици хиляди години тези образувания са се формирали благодарение на движението на земята, водопромукаемостта на скалите и дъждовната вода. Те са сред най-красивите природни чудеса и заслужават да бъдат запазени такива. Това е едно съзнание, което човек трябва да си изгради за света, защото то се изразява в отношението му към живите същества, към творенията на другите, към своите собствени възможности…