Пак на Понор, пак нова пещера

kalin's picture

Всичко започна като един обикновен въртоп на необикновено  място. Преди около месец  си бях набелязал няколко оперативно интересни, по сателитни и геоложки данни, обекта на Понор. Историята се оказа традиционната. Разместих няколко камъка и надуших онази специфична миризма на влага, която те кара сладко да мечтаеш.

Случи се така, че никой не можеше да дойде да помага, но пък и никой не можеше да изгони от главата ми мухата, веднъж влязла. Последваха две съботи соло копане стил човекът оркестър. Пълниш си кофа, излизаш, вадиш слизаш, пак пълниш … от време на време се позаиграеш с някой камък и така … В крайна сметка изкопах дупка с дълбочина около 2 метра и махнах всички висящи камъни. От пещерата духаше яко, а камък хвърлен в края на цепнатината падаше около 2 метра. Някои павета като да успяваха да се изтъркалят и още малко по нещо като сипей.

Поради крайно негативните отчети на отдел човешки ресурси, които сочеха, че останалите членове на колектива полагат извънреден нощен труд не по специалността или затварят зимнина (червена капия, печена) реших, че обекта ще вземе акт 16 на пролет. И тогава се случи неочакването – звън, звън, как си, какво си, ама къде, може … , ами ще видим, не знам какво ще е времето, обади ми се утре, че не знам, айде до после … в крайна сметка в събота в късната утрин цъфнах пред  блока на Наско. Замотахме се нещо докато заредим машината, междувременно намерихме и още една … къде 12:30 успяхме да тръгнем.

Временцето беше гот, качихме се горе,хапнахме раздухме и поехме към обекта. Багажът се оказа една идея по-тежък, ама какво пък, сефте. Стигнахме до входа и започна същинската работа по разширяването на цепката.

Желанието да минем от другата страна доведе до там, че в един момент вече копахме надолу с главата и вадехме павета с лоста и с крака. Тогава Наско вля малко здрав разум и решихме да свалим нивото. Леко с кофичката започнахме да изнасяме пръст, а камъните разбивахме като им пробивахме по една дупка и бой с чука. Постепенно слязохме почти до най-ниската точка.

Там бях изпуснал един камък, който пречеше да се види, какво има по-напред. И ако така написано изглежда лесно до тук работата ни беше отнела 5 часа здраво копане, навън беше вече тъмно и студено, канеше се и да завали по едно време. Решихме да продължим защото вече можеше да се пролази до крайната точка. Бях доста скапан и легнах горе да си почина. Наско продължи да копае и много скоро камъните паднаха в отвеса. Очаквах, че долу има някакъв тесен меандър, но когато слязох долу … хахах, долу видях, че стоим в края на една голяма зала под нас – високо, широко … пещера!

 

Е при тази гледка можеш ли да спреш? Първо се предадоха машините – и трите батерии бяха заминали някак между другото, което не повлия на ентусиазма на работа. След още час и половина къртовски труд, влизането беше въпрос само на това да се счупи едно ребро и да се махне един камък, който препречваше пътя напред. „Какво да правим? Дай машина … може пък  да направи още една дупка … или не, чакай, ще го пробвам с чука“ … нареждах аз въодушевено. Вдигам поглед - горе Наско ме гледа като психиатър, изучаващ маниен пациент. Наистина беше дошъл моментът да кажем стоп. Бяхме толкова уморени, че направо залитахме.

Няма пещера, чакала няколко милиона години, която да не може да почака още малко. Събрахме инструментите за да поемем обратния път от този паралелен свят, където дори мобилните телефони мълчаха, а единственото, нещо което имаше значение бе настоящият момент и единението с природата на границата между земното и подземното. Две кални фигури закрачиха в хладната нощ с тежкия багаж, оставяйки зад себе си едно предстоящо приключение. От платото се спусна мъгла, която забули тайнствения въпрос какво следва по-натам.