Разказ на Емил Димитров, 11 годишен за приключението в Духлата...

Приключението ни в Духлата

Тръгнахме от Карлово към Сопот. Имахме много багаж и бяхме 6 човека преди да вземем и Маринка. Бяхме аз, Божидарка, Илия, сестра ми, баба ми  и баща ми. Взехме я  и продължихме.
Когато първо отидохме в Перник, момичетата отидоха на на улицата, защото им хареса как е украсена, а ние през това време оставихме баба ми и сестра ми при дедо, а момичетата се върнаха при нас. Тръгнахме към Мошино за да вземем Иво и Йонко.

Оказа се, че те си имат кола и няма нужда да ги караме с нас.
Минахме през един хипермаркет за да купим някои неща и потеглихме за с.Боснек. Там чакахме кметицата да ни даде ключа. Даде ни го и тръгнахме към пещерата. По пътя видяхме пещера Академик, в която също бях ходил веднъж.
Спряхме долу пред входа на Духлата, преоблякохме се на беседката над входа, който н началото е замислено пещерата да бъде туристическа.
Влязохме в пещерата, тръгнахме напред, прескочихме пропастите и влезнахме в залата с малкото езерце, а след това и в залата със сталактона. Поехме към пропастта „Кенефите”, преминахме ги, а също така и една голяма пропаст по-нататък, на която не си спомням името. Минахме „Петльов гребен” и „Прашните зали”. Навлезнахме в огромната зала”Уринарника”. Стигнахме до „Гърлото на ада”, преминахме го и също така „Мерцедесите”, от които малко ме беше страх миналия път, но този път не се уплаших.
Спуснахме се в зала „Носорог” и в „Рибка”. Тръгнахме по реката и вървяхме, а татко ми реши да види дали може да се изкачи по едни комин към новите части. Стигнахме до „Кораба”-не първия, а втория, изкачихме го и и влезнахме в един тесняк, който беше доста дълъг. Яко се изподрахме, но минахме, след тва поехме към зала”Кит”, много е красива След кратка почивка тръгнахме нагоре към зала”Мълниите”. Тя беше много красива, разгледахме и „Седмото небе” –там беше наистина много красиво.

Е, разбира се с осигуровка се качихме горе.  Преминахме целия път обратно, когато на „Кораба” видяхме видимо високата вода. Тръгнахме по нея-на някои места дори водата стигаше  до колената ми. Обаче тук стана лошо, мястото което беше ниско , водата се беше качила почти догоре. Върнахме се обратно. Иво се сети за един стар вход, през който са минавали като млади преди повече от 15 год.
Той и Илия отидоха да търсят този изход. Не го намериха, а водата бърза се покачваше. Можеше да останем там докато водата утихне, но това не стана. Водата се покачваше по-бързо и по-бързо. Чичев каза да отиваме на там където са проверили, защото водата ще ни настигне. Качихме се по въжето, което бяха пуснали отгоре. Качихме се всички, но беше много тясно. Е, все пак останахме да нощуваме там. Или беше донесъл един найлон, с който се завивахме всички. Баща ми постоянно излизаше да проверява нивото на водата. Той каза,че почти и достигнала нас по едно време, но скоро се свали. Бързо-бързо отидохме до една друга галерия по която бяхме дошли и останахме там. Дори Маринка като сомнамбул тръгна и щеше да се пребие в една дупка както спи. Почти през цялото време чувахме  утешителния шум на багери. През няколко минути излизахме да поглеждаме как е нивото на водата и дали ще можем да минем през дупка. Точно тогава чухме утешителния сигнал на пещерняците-спасители. Тогава се чувствах наистина на седмото небе. Снимаха ни, а когато единият спасител хвърли една торба със сладки работи й се нахвърлихме като гладни кучета. Мен ме изкара Иво Калушев и още спасители, с които не се запознах. Преминахме през един тесняк, който е бил затворен преди 15 год и който спасителите бяха изкопали след като водата беше спаднала. Точно на входа аз се притесних, защото си мислех,че ще има много репортери, но ги бяха изкарали и отвели пред кметството или на мен така ми се стори. Там ме посрещна Атанас Русев или се бъркам с няколко полицаи. Натикаха ни в линейката и ни закараха пред кметвството, а там беше страшно. Бяха много репортери. Но когато близките ме посрещнаха, забравих за репортерите. Качиха ме в линейката с една много любезна лекарка и от там в пернишката болница. Там бях много, ама много  затоплен. След това дойдоха  леля, дедо и чичо. След това дойде Антон Хекимян от BTV с още репортери, дадох им интервю и си отидоха, а аз бях откаран в къщи. Е и благодарение на всички спасителни екипи, които толкова бързо ни изкараха.

Емил Димитров

Разказ на Петър Емилов Димитров, един от водачите на групата блокирана в пещерата Духлата

Решението за Духла взехме в понеделник. Планирали сме посещението от доста дълго време. Момичетата цяла година ни юркат да ги водим. Маршрута, който избрахме беше обмислен внимателно и смятахме,че няма проблем от наводняване на галерията. Знаехме, че предстои лошо време, за ветрове, но не и за обилни дъждове, пък и кой ти е предполагал декември месец порои.

Децата ми казаха, че имат разрешение от родителите си и аз говорих с Чичев, че в петък следобед ще пристигнем, защото децата предиобед са на училище, а в неделя Илия е на работа и затова решихме, че петък срещу събота ще влезнем, в събота ще си починем и ще се приберем вечерта в Карлово. Пристигнахме в Перник около 17.00 часа, срещнахме се с Чичев и Йонко и тръгнахме за Боснек. В Боснек бяхме около към 18.00 часа. Взехме ключа и отидохме на беседката да се преоблечем. Отвън ръмеше и ние решихме бързо да влезем, за да не се намокрим.

Взехме въже-14м., две седалки, няколко карабинера, няколко прусика, един самохват, гръдна обвръзка и един десандьор.Тези неща по принцип на нас не са ни нужни за Духла, но ги взехме като превантивна мярка заради децата. Също така взехме гозово котлонче, алуминиево фолио, няколко бульона, пакет вафли, няколко сандвича и др..

Взехме повечко карбит и тръгнахме. Всичко беше нормално, проникването беше перфектно,

децата се държаха страхотно, те бяха подбрани и преценени,че могат да издържат този преход.

Стигнахме до Рибката, нивото на водата беше съвсем нормално, починахме там, даже се пробвах по камината към нови части дали ще мога да я кача като не съм я качвал с години. Оказа се, че не съм толкова одъртял и че се справям. След това продължихме по течението на реката. Вървяхме по нея, всичко беше нормално. Минахме ниските участъци и продължихме.Джап-джап до Кораба. Първо мина Йонко, след това Емо, след него Божидара, но не успя, после Илия, Марина, Божидара, Чичев и накрая аз. Продължихме нататък по възходящите галерии през дългия тесняк и стигнахме до Кита. Там стояхме малко и продължихме към Мълниите. Там вече ползвахме въжето с горна осигуровка, за да могат децата безопасно да изкачат вертикалния участък. Стигнахме до залата и там беше страхотно.

Направихме си бульони, един по един влизахме да видим Седмото небе,

снимахме се, всичко беше супер.

Постояхме още малко, пошегувахме се и тръгнахме наобратно. Всичко беше нормално. Като стигнахме до реката видяхме,че се е забързала и помътняла, но решихме, че с бързо темпо ще можем да се измъкнем. Сетихме се за възходящите участъци в които бяхме и мислехме,че дори  и ниските участъци да са затворени, ще можем да минем през високите. Когато стигнахме до възходящата галерия, водата вече бързо се покачваше и естественно решихме план В-възходящите участъци. Чичев и Илия отидоха нагоре да проверят дали всичко е наред, а аз останах да следя нивото на реката заедно с останалите участници. Видях, че реката се покачва с около 2 см за минута и притока е много бърз. Казах си-край, вариант А е безмислен. След това ми соъбщиха, че и обходния маршрут към каньона е затворен и трябва да търсим горни етажи за да се свържем с района над Рибката. Направихме лагер, децата, Йонко и Илия останаха там, а аз и Чичев се качихме нагоре да търсим евентуалната връзка. Всички дупки и цепки бяха проверени и остана само почти вертикалната диаклаза, която започнах да катеря. Качих се до билото, което е доста кално и мазно, видях че от другата страна има зала, която е надолу всъщност, огледах, не видях никакъв евентуален изход без въже и тръгнах да се връщам откатервайки по мазния склон. Чичев беше останал много надолу и едва му виждах светлината. Както и да е , слязох криво-ляво, не можах да се пребия, накрая Чичев ми помогна да слезна на площадката. За мен това беше добра информация, че има накъде да бягаме. Върнахме се при групата. Илия беше извадил фолиото, правеха бульон, а водата продължаваше да се покачва. Решихме с наличния инвентар да изведем въже до горе с Чичев и да се спуснем в залата, която беше зад хребета, най-високата точка, до която ние можеше да стигнем. Качихме се с Чичев до горе като алпийска свръзка, фиксирахме въжето горе и го спуснахме по другата страна на хребета. Той се спусна в залата, поогледа и каза,че няма евентуален изход. Върна се при мен с помощта на самохвата, оставихме въжето там двойно и пак слязохме долу. По пътя се огледахме и  видяхме нишата в дясно, където можеше да се скатаем и пак се върнахме при групата. Оставихме въжето да стои по диаклазата нагоре. Ходехме да си наливаме вода и същевременно проверявахме нивото й. Вода за пиене наливахме от бистро поточе, което се стичаше от образуванията и правеше водоскочета. След като при нас имаше две дупки през които се чуваше водата, започнахме да я наблюдаваме оттам. Водата се вдигаше бързо и можехме да я следим. Водоскочетата вече бяха под вода, а ние трябваше да се изнасяме нагоре. Приготвихме се, събрахме багажа и се качихме още малко нагоре. Стигнахме до въжето и видяхме, че от другата галерия на площадката започва да идва вода. Тогава решихме, че трябва да тръгнем нагоре по цепката. Когато всички участници в групата бяха на площадката, водата беше стигнала до половината на ботушите ни. Чичев се качи пръв и започна да изтегля групата нагоре. Първо се качиха децата, накрая Йонко, Илия и аз. Пак извадихме багажа, оборудвахме си импровизирания бивак и продължихме да следим нивото. То продължи да се покачва поне още 2-3 м. Затвори всички галерии и ниши, които бяха долу преди диаклазата. Групата беше настанена в нишата, като аз останах отвън, защото за мен нямаше място. Продължих да слизам и да се качвам, за да проверявам нивото. Това беше единственното ми забавление. Бяхме фиксирали въже до върха на диаклазата, изкачихме се с Илия и се спуснахме от другата страна да налеем вода за пиене, тъй като там също имаше бистра. Върнахме се отново при групата. И така-водата продължаваше да се покачва, вече не толкова интензивно. В този момент Йонко каза,че чува пробивна машина. Илия каза,че и той чува нещо. Бяхме убедени,че ще има спасителна акция, но не знаехме какво точно могат да направят спасителите. Йонко каза- Дали няма да разбият изворите?., но това си остана само като версия при нас. Продължихме да следим нивото. Йонко каза,че нивото сякаш е спряло да се покачва. Погледнах го и аз и установих, че не само е спряло да се покачва, а дори е започнало да спада. Сигурен съм, че това беше около 3-4 ч сутринта. Аз в този момент се успокоих абсолютно и продължих да следя нивото. Децата и останалите участници гледахме да са в добра кондиция, не им разрешавахме дълги почивки за да не се отпуснат и продължавахме да им топлим вода, защото бульона беше свършил-за да се топлят. Чичев си беше ударил крака и затова избягвахме да го ангажираме да проверява нивото. Всички почивахме на кратки почивки и се сменяхме в нишата. Държа да отбележа,че бяхме разпределили карбита така,че да работи едната карбитка, да ни свети, да ни топли и тн. По средата на престоя ползвахме свещите, които Илия носеше. Те също топлеха нишата, в която се бяхме свряли. В 7.00 часа нивото вече беше спаднало до плащадката преди вертикалния участък. Свалихме групата там и вече ни беше по-удобно. Можеше да се движим, да се разхождаме и да се стопляме и чрез движение. Водата продължи да пада, в този момент аз бях убеден, че ще се спасим. Единствената ни задача беше да продължим да топлим децата и да не ги оставяме да се отпускат. Проверявахме нивото постоянно. Първо през половин час, после през час, защото за да стигнем до водата трябваше да се минава през едно много ръбато място, от което още ме болят кокалите. Водата беше вече на ниво реката и просто я набюдавахме как спада.

Снимката е направена в 1:32 следобяд на 05.12.2010 г. след около 40 часа прекарани в пещерата...

Продължихме да се окуражаваме, вече бяхме сигурни на 90%, че ще излезем, само чакахме нивото да спадне. Духът на групата продължаваше да расте и всичко беше въпрос на време.

Снимката е направена в 1:53 следобяд на 05.12.2010, след около 40 часа престой в пещерата...

Спасителите пристигнаха, в момента в който Чичев и Йонко правеха поредната проверка на нивото. Веднага ни дадоха сладки неща, огледаха ни, видяха че сме добре, изчакаха Чичев и Йонко да се върнат, снимахме се, постояхме още малко и тръгнахме да излизаме по отворения от тях проход. Движихме се бързо и на самоход. По пътя имаше много хора, но нямаше как да разговаряме, защото бързахме. Скоро през калните тесняци на 9-ти септември се измъкнахме и стигнахме до зала Носорог. От там пътя е ясен. Нещо, което ми направи впечатление, е водопада по Гърлото.Държа да отбележа,че в Духлата влизам от 1987-ма година и накова нещо не съм виждал. И там обратния път е ясен. На входа умряхме от студ, докато се преоблечем. Както и да е-вече бяхме вън. Може нещо да съм пропуснал, ако някой се сети нека да добави към моя разказ.
Петър Димитров

P.S. Забравих да вметна това,че децата не вписахме в книгата, с цел да не притесняваме кметицата на с.Боснек, а и не знаехме дали е необходимо, тъй като те не са дипломирани пещерняци.