22 януари 2020 г.

Тук е описана подробно историята за едно невероятно откритие, а всички дадени подробности и детайлите за случилото се, са за да може да послужат и на други изследователи, както и да ги вдъхнови за нови открития!

Ситуацията

След изкопаването на канала „Венеция“ на повърхността и освобождаването на подземната река, блокирана хиляди години под земята благодарение на баражирането на изхода на извора (вероятно през последния ледников период), знаехме че трябва да действаме бързо и докато все още е маловодие да се опитаме да проникнем по-напред в наводнената пещера на Попов извор от мястото, до което бяхме достигнали накрая на „Военната операция“.

На наша страна беше обстоятелството, че сега нямаше да се налага да източваме всичките над 7000-10000 кубика вода в продължение на 30-40 часа с помпи, за да проникнем в наводнената част, защото чрез канала „Венеция“, бяхме свалили нивото на водата няколко метра и вероятно щеше да ни е нужно да свалим още около метър и половина от нивото на водата, за да може да проникнем. Освен това трябваше и да оставим помпите да работят и да поддържат това ниско ниво на водата, докато сме вътре, за да не останем блокирани в пещерата. След последното проникване, на около 95 метра от входа, бяхме открили малко по-висока част на галерията (около 4 метра), в която ако се наложеше можеше някак си да се качим, ако всичко се напълнеше с вода, както и едно тясно и кално отклонение на горно ниво, в което Ставри проникна около 10-на метра до срутване, след което галерията продължаваше, но най-важното – усещаше се много силно въздушно течение, което говореше че огромната пещера за която мечтаехме е някъде пред нас и пътят към нея е отворен!

При последното проникване бяхме достигнали на около 98 метра от входа до нов тесен полусифон с едва около няколко сантиметра въздух над водата, без видимост напред, защото завиваше, и тогава преценихме, че ще бъде много рисковано и несигурно неговото преминаване. Сега планът беше да оптимизираме и свалим още малко нивото на водата, с надеждата нивото в този последен полусифон да спадне поне още  малко, за да може да проникнем напред, а и да имаме резерва относно нивото на водата, защото при спирането само на една от помпите, нивото на водата се покачваше много бързо навсякъде. Имахме и нещо предвид за тази цел – доразкопаването на глинените наслаги на дъното в малката „заличка“ на 70-ия метър, зад която подземната река образуваше езеро, което продължаваше дотам докъдето бяхме стигнали. Там вече бяхме направили една траншея около половин метър дълбока и 3 метра дълга… но изобщо не беше сигурно, че ако още малко я закопаем изобщо ще стане нещо, защото наклонът на галерията в която се намирахме беше изключително слаб. Планът беше, ако не успеем да свалим нивото на водата, да пробваме пътят на Ставри през калните тесняци и разкопаване на срутването на 80-ия метър от входа…

Експедицията

И така на 22 януари 2020 г. заедно с Кирил Русев, Станислав Бонев (Ставри), Петър (Пепи), Алексей Жалов, Борис Танев (Боби Багериста), Росен и Али, и Бай Пешо, започнахме поредната експедиция в Попов извор. От рано сутринта бяхме сложили трите потопяеми помпи да източват вода, и към 14 часа нивото на водата на входа беше спаднало достатъчно за да може да влезем. Прокопаването на канала Венеция и освобождаването на баражираната подземна река  в пещерата, ни беше позволило в рамките само на 7 часа (при абсолютно маловодие) да свалим нивото на водата на входа, вместо за над 30-40 часа при предишните експедиции. Този аванс от време беше от решаващо значение, както и за поддържащата група, която щеше да остане отвън да наблюдава работата на помпите, докато другата група прониква навътре.

На поляната пред пещерата започнахме да се стягаме, планът беше ясен, всички бяха оборудвани с радиостанции и всичко необходимо за проникване. В групата за навътре бяхме Киро, Ставри, Пепи и аз, отвън Жалов, Боби, Росен и Али. Така към 14:30 тръгнахме навътре.

Още на 30 метра след входа се заехме да разчистим едно малко срутване в коритото на подземната река, след което отидохме на езерото на 70-ия метър. Заедно със Ставри и Киро започнахме да разчистваме глината на пода, за да свалим поне малко нивото на водата в езерото пред нас, което продължаваше до края, дотам докъдето бяхме стигнали при предишната експедиция. Знаехме че всеки сантиметър надолу в нивото ни даваше шанс да проникнем през полусифона, който ни беше спрял накрая. Покопахме може би около половин час, след което се разбрахме Киро да остане на това място, Пепи на завоя на галерията на 30 метра преди него, а ние със Ставри да стигнем до края и да се опитаме да проникнем напред.

Кирил Русев

Проверихме по веригата, че се чуваме по радиостанциите, както и с хората на повърхността, и тръгнахме напред. След малко стигнахме до края. Нивото на водата в полусифона беше спаднало малко и вече имаше около 4-5 пръста въздух отгоре. Реших да опитам да премина. Свалих си каската и започнах да опипвам с краката под вода, за да оценя големината на тесняка пред мен. Не беше толкова тясно, но дъното беше скала, а не глина, която не можеше да разкопаем при нужда. Оцених че е около 60х50 см и около 1.5 метра дълъг полусифона. Внимателно, със свалена каска се потопих в полусифона и леко преминах от другата страна. Тук се озовах в перпендикулярна диаклазна пукнатина и като погледнах нагоре, веднага разпознах образуванието във върха на галерията, което се виждаше във видеото на водолаза „Самият Аз“. Той беше стигнал дотук в едно наистина изключително опасно пещерно гмуркане. Намирахме се точно на 100 метра от входа на пещерата.

Напред следваше тясна диаклазна пукнатина, която изобщо не бях сигурен, че ще мога да премина. Освен това бях и най-дебелия в групата… Ставри ми подаде камерата, снимахме всичко, защото след това по тези кадри можеше да правим адекватен план при следващи експедиции. Пукнатината напред беше много тясна, но знаех добре, че частта от нея, която беше под вода, можеше да е достатъчно широка, за да преминем. Казах на Ставри че ще пробвам да мина напред. Тръгнах напред легнал във водата – единственото място откъдето можеше да се мине. След няколко метра отдолу стана тясно, но точно там видях на половин метър в пукнатината уширение и минах на горно ниво над водата. Точно колкото да мога да мина. Пукнатината на това ниво след малко се стесни и слязох пак във водата. Още няколко метра напред. Още няколко метра напред плътно в пукнатината, лазейки във водата и усетих, че става малко по-широко. Започнах да лазя на четири крака… Бях преминал може би около 10-12 метра. Казах на Ставри, че се разширява. След още няколко метра се изправих!

Галерията напред продължаваше, а на дъното й течеше подземната река. Вече не беше езерото, от което излязох! Тръгнах да прониквам напред почти тичайки в една голяма галерия и започнах да крещя:

-        Ставрииии! Пещера като Врелотооо!

Още 10-на метра и попаднах в една огромна галерия 8х8 метра, която продължаваше напред без да мога да осветя край, повече от 30-40 метра напред. А в дясно се виждаше глинен праг около няколко метра и зад него прозираше непрозрачния мрак на огромна подземна зала на горно ниво… Започнах да крещя с всичка сила:

-        Ставрииии! Огромна пещера! … Зали…! Огромна пещера!

По мястото където се намирах, разбрах веднага че сме преминали напълно наводнената част на пещерата и че оттук започва една огромна нова пещера! Намирах се на основната пещерна галерия по която течеше подземната река. Напред не се виждаше край и с основното ми водолазно пещерно осветление изобщо светлината потъваше някъде напред в мрака, вероятно на над 40 метра напред. Галерията беше като огромна излята тръба – знаех добре какво означава – по тавана имаше красиви образувания, а подземната река течеше в една малка канавка в 3 метра високите глинени наслаги на пода. Явно тези наслаги се бяха образували в периода през последните няколко хиляди години, когато на това място е имало езеро, обусловено от баражирането с наслаги на изхода на водата при извора, случило се най-вероятно при последния ледников период.

Бързо трябваше да преценя какво да направя. Беше ясно, че тази огромна кухина вече не може да се наводни и че можеше да се кача в залата на горно ниво, ако водата се покачеше към изхода. Назад Ставри, на около 35 метра назад, чакаше преди последния полусифон до шията във вода, 30 метра след него Киро чакаше на езерото, още 30 назад Пепи в другия полусифон и тази верига от хора осигуряваше връзката с повърхността и нивото на водата, което трябваше да остане ниско за да може да излезем. 

Ако се върнех сега, щяхме да знаем, че сме влезли, но нищо повече. А при условията в който се намирахме и действахме, едно от най-важните неща беше да имаме колкото се може повече информация КЪДЕ СМЕ ВЛЕЗЛИ.

Това е като да кацнете в дупка на непозната планета след безброй трудности и да не отидете и да погледнете извън дупката къде всъщност сте кацнали и какво има. Любопитството и привличането на непознатото беше неудържимо. Прецених, че рисковете са поносими (много няма що). Реших да проникна в огромната галерия напред и бързо тръгнах напред.

Само че движението напред беше изключително трудно. Газех в мокра глина, в която потъвах до над коляно, на места почти до кръста, и всяка стъпка напред беше мъчение. Каква ирония – огромна галерия, в която обаче не може да тичаш, а трябва да се бориш на всяка крачка. Направих 10 метра и легнах в калта. Ужасно уморително! Погледнах напред. Огромната галерия сякаш ме викаше да продължавам. Колко спелеолози бяха мечтали за този момент? Повече от 40 години, поколения спелеолози жадуваха да изследват и открият тази огромна пещерна система. Преди повече от 35 години това беше коствало  живота на Георги Антонов (Жорж) от клуб Академик, който заедно с Коко Ланджев бяха опитали да се гмурнат в сифона на Попов извор…

огромната галерия и подземната река...

Станах и тръгнах отново навътре. Още 10 метра. Още 10 метра. Галерията ми се стори че сякаш завива. А може би там задънваше? Реших да стигна дотам и да погледна. След 20 мъчителни метра в калта стигнах до завоя на галерията и погледнах. Напред се виждаха нови 30-40 метра, които изобщо не можех да осветя и красиви големи бели  образувания на 20 метра от мен. Продължих навътре. Мъчително проникване в калта. Завоят на галерията беше на още 20-на метра след образуванията. Трябваше да погледна дали не задънва! Трябваше. … Стигнах точно преди завоя. Паднах в калта. Не можех да си поема въздух. Бях облечен с неопрен и тези усилия в калта ме бяха оставили без дъх и сили. Каква ирония си помислих и започнах да говоря на себе си:

 – Влизаш а, и какво? После нямаш сили да излезеш. И какво? – Въпреки това, пак продължаваш да влизаш… Що за диван?

- Въпреки че границата на нормалното отдавна е премината…

 В зоната на чистата екстремия. Защото непознатото има тази неудържима сила на привличане…

Лежах в калта пред поредния завой може би 10 минути и не знаех какво следва. Дишането ми постепенно се уравновеси. Погледнах напред. Трябваше да видя. Тръгнах напред и след 5 метра стигнах до завоя, и погледнах. Напред се виждаха нови 30-40 метра без край и красиви образувания по няколко метра от тавана… Направих още 10, 15, 20 метра и спрях. Пещерата продължаваше! Огромна!

Време беше да поемам на обратно. Беше изминало много време, всички бяха до шията във вода и ме чакаха някъде назад и се притесняваха. А и не знаех изобщо дали ще имам сили да се върна в тази кал.

Тръгнах на обратно. Разбрах, че ще е трудно да се върна и че ще отнеме време. През 5-10 метра лягах в калта, на места потъвах почти до кръста в мократа гъста глина. На места дори едвам се измъквах. Все едно бях в тресавище но с мокра глина, в която колкото повече седиш, толкова повече потъваш. За това гледах да не се заседявам на едно място, а ако трябваше да почивам, лягах в калта … но на места усещах, че макар и легнал, леко продължавах да потъвам. И тогава трябваше веднага да се преместя…

Опитах друга техника. Легнах в калта за по-голяма площ по корем в коритото на подземната река, и с ръце започнах да се издърпвам и пързалям в калния улей. Невероятен кален бобслей от който ти влиза кал в устата, врата и където се сетиш. Но поне беше някакво разнообразие. 10 метра така, 10 метра по другия начин… Бях минал около 50 метра така назад, когато чух виковете на Ставри. Какво успокоение! Започнах и аз да крещя, че всичко е наред и продължих да се пързалям като тюлен в калта. След 20-30 метра видях светлината пред мен на Ставри, който също се движеше трудно към мен. И така се срещнахме, до половина потънали в калта.

Ставри ми каза, че е чакал търпеливо, но когато са минали повече от 45 минути се е притеснил и е тръгнал напред. Нивото на водата е било ОК и е казал на Киро, че тръгва и той навътре. Беше супер, че вече сме двамата. Решихме да излизаме и като стигнем до водата, да решим дали да излизаме или да проверим залата на горното ниво. Тръгнахме на обратно и може би след 20 минути ровене в калта стигнахме до мястото.

Нямаше как да не погледнем какво има в това основно разклонение на горно ниво. Беше ясно. Качихме се на глинения праг и след 15-на метра попаднахме в една зала или по-скоро голяма галерия, висока около 15 метра и широка около 8 метра. Преминахме напред по галерията, тя се стесни до 3-4 м височина и от тавана се появиха невероятно красиви образувания. Още 20 – 30 метра напред и седнах. Ставри беше пред мен и продължи да прониква. Виждах го на нови 20 метра пред мен, галерията си продължаваше. Каза, че не е стигнал край. Така решихме да се връщаме и да излизаме. Вероятно вече повече от 2 часа нямахме никаква връзка с външната група. Но знаехме добре какво правим. Изследвахме непознатото. Онова, за което мечтаехме с години…

Дори водата да ни настигнеше и да не можеше да излезем, тук имаше огромни сухи пространства. А и бяхме сигурни, че другите хора в пещерата и тези отвън можеше да организират източване на водата, ако се наложеше, защото бяха правили това многократно досега при предишните експедиции. Знаехме, че сме невероятен екип!

Излязохме от голямата галерия на горно ниво и тръгнахме на обратно. Ставри беше пред мен. Минахме тясната 15 метрова диаклазна пукнатина без проблеми и си отдъхнах, когато Ставри каза, че на полусифона водата си седи на същото ниво. Значи, можеше да излезем!

Бързо минахме през полусифона и тръгнахме назад! Вече чувахме Киро и скоро стигнахме до него и направо се разкрещяхме от кеф, че има огромна нова пещера напред. Стигнахме и до Пепи и вече всички заедно тръгнахме на обратно.

Излязохме!

Започнахме да разказваме на другите разпалено какво има, къде бяхме влезли! Мокри и кални, всички бяхме много въодушевени!

Прибирахме екипировката може би около час и след това всичко закарахме на фермата. Там седнахме на топло и започнаха разказите за приключенията…

Бяхме успели да проникнем в огромната пещера на Попов извор, след много рисковани експедиции и чист късмет, почти на ръба на възможното… и разбира се след не малко екстремия. Сумарно бяхме вече проникнали около 400 метра в пещерата, като не бяхме стигнали край – дори напротив. Пещерата беше огромна! Имахме вече и много повече данни от преди и можеше да планираме следващите експедиции и да направим адекватен план за изследване. Трябваше и да бързаме, защото не знаехме докога ще продължава маловодието. Знаехме, че в момента който завали, макар и малко, източването на подземната река щеше да стане абсолютно невъзможно, както и проникването вътре. Попов извор дренира огромен водосборен район и въпреки че никъде в района нямаше вода на повърхността, от него излизаше не малка подземна река дори и при това извънредно голямо маловодие.

Откритието и изследването на Попов извор щеше да е абсолютно невъзможно, ако нашия екип не беше толкова силен и сплотен. Това са хората, които направиха проникването в Попов извор изобщо възможно. Единствено заедно, с усилията на всички, можеше да успеем!

от ляво надясно: Кирил Русев, Станислав Бонев (Ставри), Алексей Жалов, Атанас Русев, Петър (Пепи)

Огромни благодарности на всички, с които сме заедно в тези вълнуващи открития!

А какво станa по-натам ли? … Пещерата е огромна!

Следва…Първото проникване, част 7