МАТЕРХОРН

Всичко започна с идеята да отида в Алпите и да видя с очите си големите алпийски върхове за които толкова много съм чел в книгите. В България бях доста пообиколил нашите планини и имах що годе представа как да се справям с трудностите. Исках нещо ново, нещо интересно, нещо вълнуващо.

Матерхорн и защо точно него?

В началото на годината доста мислех къде да отида. Всички мои познати бяха отправили поглед към Монблан по обясними причини. Една вечер на сбирка в клуба Лукето (Страхо) спомена, че иска да отиде на Матерхорн и да се качи по италианския ръб. И сякаш тази идея се заби като пирон в съзнанието ми. Прерових нета и открих доста информация за върха – братушките се бяха погрижили за всичко. След това се заех да търся хора за това начинание. Първият който попитах беше Сашето, с него бяхме ходили доста през зимата и се познавахме добре(знаехме си възможностите) Той веднага се включи и така станахме двама. Опитахме се да намерим и трети човек, но поради различни причини тези които проявиха някакъв интерес се отказаха в последствие. По този начин бяхме принудени да тръгнем с автобус, което ни създаде след това куп главоболия.

На 24.07. стегнахме багажа и се запътихме към Милано, от където с друг автобус трябваше да стигнем до Червиня – курорт в подножието на самия връх. Единствения инцидент беше на гарата в Милано където ни откраднаха фотоапаратът и това попречи да направим доста качествени снимки.

Екипировката:

Тъй като отивахме на връх по-висок от 4000 метра ние се подготвихме доста добре в това отношение, даже си мисля че се презастраховахме излишно, но по-добре така отколкото да правим глупости. Всичко което е необходимо са нещата които използваме за катерене през зимата в България. Друго не трябва.

Върхът:

След като се качихме на автобуса за Червиня, с нетърпение очаквахме да стигнем до Алпите. Тука Сашето се беше доста сконфузил, явно тежко преживяваше откраднатия фотоапарат. След 1 час път навлязохме в Долината на Аоста. Тя се явява основна артерия между равнинната част на северна Италия и Френските Алпи. Същата завършва с тунела под Монблан, който е и най-прекият път до Шамони. Магистралата се вие заградена отвсякъде с високи върхове в подножието на които има доста замъци, чудесно вписвайки се в пейзажа. Заслужава си човек да отдели време и да я разгледа по-подробно, а не като нас само от прозореца на автобуса.

Още тогава ми направи впечатление, че върховете са по-особени – много по назъбени, много по-отвесни. Никъде в България не бях виждал подобно нещо, единствено Стражите на Пирин  и Мальовишкият дял на Рила се доближават до този пейзаж.

Долината на Аоста  е пресичана от по-малки долини, които се изкачват стръмно към върховете разделящи Швейцария и Италия. Нашата долина се казваше Волотранж и стигаше до Матерхорн. Тя както и цялата алпийска част на Италия са страшно красиви – малки китни и много добре уредени селца, в подножието на величествени върхове.

Пътувайки по долината аз тръпнех в очакване да видя върха. След поредица от завои се показа и той: МАТЕРХОРН. Беше толкова голям, че първоначално се изплаших доста. “Какво е това чудо, как се катери този исполин” си помислих аз гледайки южната му стена, част от която беше покрита със сняг. В България съм ходил на всички големи стени, но те ми се виждаха като джуджета спрямо това чудо. Всеки застанал под Северната на Вихрен се удивлява, ама такова нещо досега не бях виждал. Едва след няколко дни свикнахме с размерите на върхът, всичко беше като един сън, такива бяха усещанията ни. Размерите на самата  планина бяха различни, когато се отправихме към швейцарския ръб трябваше да преминем под един ледник и след това да се качим на Хорнли Хут. Гледайки го си мислех че до 3-4 часа ще сме там, но ни бяха необходими цели 7 часа за да се доберем до хижата при доста добро темпо от наша страна. Представите които имахме бяха погрешни, това не беше нито Пирин, нито Рила.

Веднага с пристигането се отправихме да търсим място където да си опънем палатката. Всеки в България твърдеше, че не е разрешено да се бивакува извън определените за това места. За 8 нощи ние не спахме на нито един къмпинг, но никой не ни направи проблем за палатката. Едната вечер прекарахме на брега на едно езеро до един параклис в подножието на ръбът и никой не дойде да прави проблеми, въпреки че минаха доста хора.

В Червиня се запознахме с едни словаци, които не бяха могли да се качат предишните дни поради обилни снеговалежи. Те ни казаха че хижите от италианска страна са затворени и не се разрешава качването към тях. Ние като Тома Неверни на следващия ден отидохме до планинската служба където ни казаха същото. След доста мислене решихме да опитаме от швейцарска страна където уж маршрутът е по-лесен и хижите работят.

Още същия ден се отправихме към Хижа Теодул намираща се на 3315 м. Добре че имаше лифт, който да ни изведе на около 3000 метра иначе едва ли щеше да се доберем до горе носейки целия инвентар, палатка и храна за 10 дни. Хижата е по хубава от всички български хижи, а хората там бяха усмихнати през цялото време и готови да ти услужат винаги. След като преспахме над хижата на другата сутрин оставихме багажа, който беше в повече и се отправихме за хижа Хорнли Хут. Тя се намира на 3260 м, но първо ние трябваше да слезем до 2200 и след това да се качим отново на същата височина от която бяхме тръгнали. Именно тук разбрахме за размерите на Алпите – както казах трябваха ни 7-8 часа за да се доберем до въпросната хижа. Пътеката до нея е прекрасно означена има табелки, маркировка и даже опънати въжета на по-трудните места. Като си говорихме със Сашето след това достигнахме до идеята, че до хижата трябва да идат всички туристи тръгнали от Зеермат. И така си и беше, горе имаше какви ли не елементи, които говориха по мобилните си телефони какво “геройство” са направили достигайки до 3200 м по ръба на Матерхорн. Най-хубавото беше, че имаше бивачен лагер на една голяма тераса, където си опънахме палатката. Както се оказа в последствие всички които бяха в лагера се оказах хора от Източна Европа, западняците спаха на топло в хижата. Поразпитахме за маршрута и се подготвихме за утрешния ден в който щяхме да щурмуваме върхът. Голям проблем се оказа водата. Там имаше малко сняг и успяхме да напълним едно шише обаче това беше крайно недостатъчно. Преди тръгване се принудих да купя за 5 евро!!!!! една бутилка от 1,5 литра.

Както ни беше учил Насо тръгнахме още със зазоряването (а сега като се замисля най-добре е към 4 да си вече минал първото въже по ръба) . Трябваше да използваме целия ден за да се качим и да слезем. Денивелацията беше над 1000 метра в едната посока, а това не беше никак малко. Ръбът започва с едно 10 метрово прагче с опънато въже и преминаването на което не изисква никакви усилия. Следват серпентини които са обикновена пътека и се вият в близост до източната стена. И тук започнаха нашите проблеми. В каря на серпентините изведнъж пътеката свършва, няма никаква маркировка за да покаже на къде трябва да се върви. Започна едно лутане и добре че се появи един гид с някакъв японец и ние тръгнахме след него. Не можехме да го следваме плътно, защото е страшно ронливо по целия ръб и имаше сериозна опасност да ни падне някое паве на главата. След около 100-на метра пак се загубихме в жандармите. Сашо ме осигури и аз започнах да търся начин да продължим. Травесирах на дясно, но изведнъж се оказах кацнал над северната стена, а под мене зееше 200-300 метрова пропаст. С голямо налучкване уцелихме пътя. Катеренето не бе трудно, максимум 3-4 категория, но беше крайно опасно поради ронливата скала. Всичко около нас се движеше, само едно невнимание и можеше да се озовем 200 метра по-ниско хванали се за някой ”телевизор”. Ние си катерехме в свръзка, като аз се качвах 20-30 метра, осигурявах се и след мен идваше Сашо. Това което правеха гидовете хич не ми хареса. Те катереха във френска свръзка и само едно невнимателно действие от страна на клиента им можеше да се окаже фатално. Но по този начин напредвах страшно бързо, а и познаваха отлично маршрута. Към 11 часа излязохме на участък с фиксирани въжета, който се движеше по ръба между двете стени – северната и източната. Започнахме по-бързо да напредваме. Не след дълго въжетата свършиха и ние отново се загубихме в жандармите. След половинчасово лутане намерихме правия път. Тези забавяния се оказаха фатални и това е основната причина да не можем да изкачим върхът. Към 2-3 следобед стигнахме почти до заслона, който се намира на 4050 метра. И тогава решихме да се върнем. Нямаше да имаме време да стигнем до горе и да се спуснем обратно. Спането на заслона не беше удачен вариант поради липсата на вода и спални чували. С цел да не правим глупости решихме да слезем. Винаги можеше да опитаме пак. На долу беше по-лесно и нямахме никакви проблеми. Само изчаквахме минаването на група японци, които бяха водени от гидове. Долу раздаваха грамоти на радостните япончета за изкачването на Матерхорн. Всичко беше претруфено и страшно гротескно. Но затова ще спомена след малко. Събрахме палатката и даже успяхме да слезем до едно красиво езеро с малък параклис до него.

На следващия ден се върнахме до Хижа Теодул, като тогава стана и единствения инцидент през цялото ни пребиваване в Алпите. Пътя се движеше по една отъпкана писта от ратрак и затова не се бяхме вързали със Сашо. Аз избързах пред него. Изведнъж както си вървях нещо поддаде под мен и се отвори цепнатина. Благодарение на бързия ми рефлекс и голямата раница успях да се задържа и да се измъкна моментално от опасността. Бях страшно уплашен и се втурнах по стъпките си надолу. Едва тогава видях каква глупост бях направил. Отклонил се бях по страничен ръкав на пистата подлъган от следите на ратрака. Хубавото е че всичко завърши без инциденти, но това ще ми седи като обеца на ухото за в бъдеще.

Преспахме на въпросната хижа с намерението на следващия ден да се опитаме да изкачим Брайтхорн (4165) намиращ се на 4-5 часа от нея. Събудихме се рано, а планината беше обвита в гъста мъгла. Сашо имаше проблем с гърлото и кашляше неприятно, освен това предишния ден при прибирането на котките се беше набол и ръката го болеше ужасно. Аз също бях скапан след неколкодневните преходи носейки раница тежаща минимум 25 килограма. След дълго чудене решихме да слизаме. В долината долу грееше слънце и хората се разхождаха около изкуствените езера снимайки околните върхове. Стигайки в Червиня се опънахме и лежахме цял ден. Толкова беше хубаво това мързелуване без да е необходимо влаченето на тежки раници.

В събота сутринта се спуснахме към магистралата с идеята да хванем някакъв стоп и да успеем да стигнем до Венеция. ..... Стигнахме само до Торино. Разгледахме градът и преспахме на гарата. Като град не представлява нищо особено, личи си че в момента е един големите индустриални градове на Италия. И за Милано това важи с пълна сила, в който бяхме на следващия ден. Единствената забележителност е Дуомото, Миланската скала и един парк в който лежахме цял ден. Пак преспахме на гарата. В понеделника хванахме автобуса за София и с нетърпение чаках мига в които да отида при Насо на Корал да се излежавам и да пия евтина бира.

Това беше нашето първо ходене. Искрено се надявам следващата година да опитаме пак силите си на Матерхорн или Монблан. Още от сега започваме да се готвим за това начинание. През тези десет дни прекарани в Алпите научихме доста неща, от това какво можем да очакваме като изненади от планината, до отношенията в самата група. Имаше моменти когато със Сашо бяхме на различни мнения по даден въпрос, но винаги вземахме решенията със съгласието на другия. Мисля си че това е много важно и е една от основната причина да няма проблеми при престоя ни там. Тръгването с автобус се оказа грешка. Носете на целия багаж с който си тръгнал от България е много изморително, след няколко часов преход на другия ден си скапан и това се отразява на физическите ти сили през следващите дни. Част от храната може да се купи от хипермаркетите в Италия,а не като нас да я мъкнеш оттук.

Алпите – Страшно красива планина ако се абстрахираш от натрапчивото усещане как тя е превзета от хората. Навсякъде има лифтове, които могат да те изкачат до почти всеки връх. Най-големият ужас е как са пробили Клайн Матерхорн, за да минават през него кабините. През десет минути прелита хеликоптер на Планинската служба и не те оставя на мира да съзерцаваш околните върхове в пълна тишина. Хората са усмихнати и готови да ти услужат винаги, а не както в България, хижарите да се мусят за всяко нещо. Най-много се подразних от отношението на гидовете. След като не сме им клиенти по-добре да не отговарят на въпросите. Няма я планинарската солидарност. Единствено споменатите словаци и други източно европейци са готови да ти обърнат по-голямо внимание. Останахме с чувството, че всичко е направено така, за да си наемеш гид който да те качи на върха. Нищо - да се надяваме другата година да успеем без тях. :-)