Леко омерзени от една история с много вода, кал и пясък, с Митко решихме да си намерим нов обект. Мястото на действие по традиция е Понор. Все още имаше слънце и обхода беше приятен. След като посетихме няколко по-видими на google earth въртопа, тръгнахме да се прибираме, ама така по-заобиколно, за да обхванем максимално терен. Малко преди да стигнем колата, видяхме едно деренце, което елегантно завършваше с пропадане и въртоп, артистично осеян с камъни от варовиков и общ характер.

„Ху“ казах аз 5 метра от въртопа и въздухът ми отговори с почтено количество пара, индикиращо високата влажност и ниската температура на въздуха около въртопа. Класика в жанра, нямаше как да не го разчоплим. Макар че не бяхме с работни дрехи, тази работа трябваше да се провери срочно. След около половин час местене на камъни, изтънчения ми слух долови звучни подскоци на камък падащ в отвес. Започнахме да копаем в тази посока, уви без резултат. Отдадох този звук на прекомерното си желание за лесно влизане в пещерата. Усилията ни се насочиха към една тясна цепка в обратната посока. Слънцето вече залязваше, времето захладня и изгледаше, че е време да си ходим, когато … хлоп и още едно паве заподскача в някакъв отвес под нас. Тоз път го чухме и двамата и не ни бяха нужни повече от 5 минути за да разкрием първоизточника на тези благозвучни кънтения, галещи ухото на всеки пещерняк – ценител. Под нас зейна цепнатина през която се виждаше зала. 

Историята продължи следващата седмица, когато с нас дойде и Наско. Трима души бачкатори вече си е лукс. Купчината камъни бързо намери ново убежище далеч от ръба на въртопа и започнаха нашите сезифовски мъки по разкопаване на блокаж, където всеки камък изразяваше своята индивидуалност, посредством чудноватите и непредвидими начини, по които избираше да напусне мястото, където е прекарал последните няколко хиляди години.

Динамичността на пейзажа се подсилваше от обилно стичаща се надолу пръст, която изгребвахме с кофата и едно поточе, което ни даряваше с така необходимата влага, която да превърне същата тази пръст в кал.

Под нас зееше около 5 метра отвес, който грижливо пазехме да не се затрупа. След около 2 часа работа дойдоха Руми и Киро. Три стихии са в състояние да доведат човек до хипнотичното състояние на успокояващ и зареждащ с енергия транс – това да са наблюдава огън как гори, вода как тече и някой друг как работи. Руми и Киро избраха третото. Моралната им подкрепа ни вдъхна нови сили и нови идеи за по-подходящи ъгли под които да копаем. В резултат на това скоро имахме добре оформен вход в основна скала. 

Всички бяхме единодушни как да продължи работата. Събрахме се на поляната и извадихме манджите. Както каза Насето - да преодолеем припряността на празния стомах и да подходим с мъдростта и търпението на пълния такъв. 

Оказа се прав. Работата продължи по качествено нов начин, с хвърляне на всички камъни в отвеса. Хем, лесно, хем приятно, хем отдолу се образуваше една купчина, която правеше възможно влизането на класика.

Пръв със задачата да види какво има от другата страна се зае най-финия член на групата. А там имаше зала. Насето снимаше с камерата, горе с Митко умирахме от любопитство. Скоро и той слезе вътре, а аз останах да вардя входа.

За половин час Наско и Митко разучиха възможните продължения и разбиха няколко павета, които ги отведоха до най-ниските части на залата, където имаше тесняк пълнен с вода. Тогава Наско излезе и влязох аз. Работата не изглеждаше на добре. Залата не беше голяма, долу при водата перспективите за продължение не бяха добри, назад пещерата беше пълна с камъни и глина, а напред следваше задънващ тесняк. 

Заех се с камарата глина, а Митко отиде да поговори с тесняка. При мен работата беше отчайваща и затова скоро се присъединих към него. Имаше един камък, който му пречеше да види какво има накрая. Наврях се аз и едвам-едвам стигнах до края. Изглеждаше, че в дъното в ляво има отвес, но не можех да видя хубаво, защото въпросният камък отдаваше цялата си енергия за осъществяване на едно болезнено убиване в областта на ребрата ми.  Тогава реших да пусна отново вътре силните (Митко). Последва серия от стенания, охкане, пъшкане и литературно издържани метафори достойни за трудовете за Зигмунд Фройд. Накрая Митко излезе с едно паве от тесняка, което аз да си кажа честно, трудно търкалях по равното. 

Митко се беше изпомпал и предложи да се сменят с Наско. Наско пък вече се беше преоблякъл и мръзнеше навън, където температурата беше паднала под нулата  (за щастие от пещерата излизаше стълб от топла пара). При така изложената обективна страна на ситуацията, реших да се набия в тесняка и да вида какво има след него. Усетих, че мога да мина, но опитът ми подсказваше,че това минаване ще е само в едната посока, защото от тесняка се изсипваш в отвес. Обратната задача да влезеш с краката нагоре в тесняка беше нерешима. 

Минах от другата страна и в дъното на отвеса, който се слизаше на класика, имаше една цепнатина напред, пълна с камъни. Разръчках ги с лостчето и те паднаха надолу. Под мен се откри зала …