Монблан - италианския маршрут

vishko's picture

МОНБЛАН 2006 г.
Италианският маршрут от Юг

Началото на този разказ започва преди година, година и половина когато мислех какво да правя през лятото на 2005 г. Планувахме едно ходене в Алпите, като главната цел беше изкачването на Монблан. Но както често се случва обективни причини ни попречиха да се качим на върха. Натрупали опит и впечатления, ние и през тази година се запътихме натам, но твърдо решени да чакаме върхът да ни допусне. Може би е добре да кажа кои бяхме ние: аз, Алек и Лъчо - бяхме хората от 2005. След немного дълго убеждаване се включи и Митака и така напълнихме местата в една кола. Две седмици преди да тръгнем ми се обади Ники с предложение да се включат още четирима души с друга кола. И така станахме 8 човека готови да се запътим за поредна година в Алпите.
Маршрутът.
Ние четейки и интересувайки се още от самото начало избрахме Италианския маршрут. За което си имаше основателни причини. От “туристическите” той е най-малко натоварен и няма много желаещи да се пробват по този път, тъй като денивелацията и разстоянията са доста големи. Друга не по-малко важна причина беше, че искахме да избегнем всякакви опасности свързани с лавини и каменопади, които са често явление в Алпите през летата на последните години. Това е най-безопасният път към върха. И накрая от тази страна няма никакви лифтове и помощни съоръжения, които да подпомогнат изкачването.
Не знам колко българи са се качвали оттам, но според мен не са много. Аз съм чувал единствено за изкачване на Господин Господинов от преди 10 години. Сигурно има и други.[img_assist|fid=183|thumb=0|alt=Ледника Glacier du Miage]

 

Опитът от 2005 ни научи на много неща, но най-важната поука бе къде е най-безопасно да спим по ледниците - как да разпределим лагерите при изкачването и какво ще ни трябва като багаж.

След ранно тръгване в събота на 08.07 и яко шофиране по обед в неделя бяхме в Курмайор, южно от Монблан и търсехме да проверим какво ще е времето през следващата седмица. Гидовете казах - времето ще е добро до средата на седмицата, което много ни зарадва. Веднага след това тръгнахме към Вал Вени на 1600 м, западно от Курмайор, където на един паркинг оставихме колите и започнахме да стягаме раниците. Към 15.00 тръгнахме по пътеката водеща към Glacier du Miage.
Ледника Glacier du Miage
В самото му подножие има едно заведение наречено Bar Combal и там доста почакахме останалите четирима от другата кола, които се бяха запиляли някъде.

[img_assist|fid=193|thumb=0|alt=ВИШАН]ВИШАН [img_assist|fid=196|thumb=0|alt=МИТАКА] МИТАКА

Накрая в доста добро темпо преминахме целия Glacier du Miage и в неговия край направихме първия си лагер на 2 400 м. Този ледник на нас с Алек и Лъчо изобщо не ни навява добри спомени. Още помня как през миналата година, след 3000 – 3500 м денивелация измината за 24 часа без почивка, се люшкахме по него слизайки след неуспешния си опит.

[img_assist|fid=187|thumb=0|alt=АЛЕК]АЛЕК[img_assist|fid=190|thumb=0|alt=ЛЪЧО] ЛЪЧО

На сутринта към 8 тръгнахме нагоре с цел да минем през хижата и на около 3600-3700 да направим своя лагер две. Хижа Гонела се намира на 3071 м и е кацнала на ръба Aiguilles Grises, разделящ Glacier du Dome от Glacier de Bionnassay, като и двата се спускат надолу към Glacier du Miage. От мястото където спахме първата нощ до хижата се стига за 3 часа, като се минава през няколко Via Ferrate и изкачването е доста вълнуващо. Ние без да си даваме зор с нашите тежки раници за 4 часа се добрахме до хижата. Преди нея срещнахме група с гид, които ни казаха, че този ден няма изкачване от тази страна, защото на билото духал силен вятър и не можел да сe премине ръбът излизащ на Dome de Gouter. На хижата починахме за час и отново тръгнахме нагоре. Тук сложихме котките и опънахме въжетата. [img_assist|fid=199|thumb=0|alt=1010023]Движението по Glacier du Dome изобщо не е трудно - наклона е към 20 - 30 градуса и единствено трябва да се избягват огромните цепнатини по ледника. [img_assist|fid=202|thumb=0|alt=Лагер 2]ЛАГЕР 2 деня преди атаката Той се беше много променил от миналата година - на около 3 600 м където оцелявахме през 2005, сега имаше големи сераци, които чакаха удобен момент да се срутят върху нас и там изобщо не ставаше за спане. След трезва преценка аз и Алек, решихме да пробваме да се качим максимално близо до билото и там да търсим място за лагер. В 16 часа излязохме в последния участък преди Col de Bionnassay. В единия край на ледника имаше участъци с паднали камъни и там определено не ставаше за опъване на палатки. В другата половина нямаше такива проблеми, но имаше грамадна пукнатина прекосяваща почти целия ледник. Единственото място което беше сравнително безопасно беше самата пътека. И там ние си опънахме лагера на 20 м от нея. В близост имаше стена, но от нея не бяха падали камъни и според нас беше сравнително безопасна.

.

Аз, Алек, Лъчо и Митака тъкмо опънахме палатките и се появи втората група – Ники, Стиви, Смърфа и Вяра. Предварителният план беше на следващия ден – вторник, да направим почивка в този лагер на 3700 и чак след това да се пробваме към върха. Но гледайки хубавото време и благоприятните условия, решихме същата нощ да тръгнем, естествено ако времето е добро и няма вятър. Стопихме вода, напълнихме всички шишета и легнахме да спим. В 2.00 започнаха да звънят всякакви часовници и GSM и ние бързо се надигнахме. Времето беше прекрасно – тихо, никакви облаци и вятър и за награда една чудесна луна. Дори челници не се сетихме да пуснем. Нашата четворка отново се оправи за нула време и поехме към Col de Bionnassay, където пътят излиза на билото и свърва вдясно към Mont Blanc. Това излизане е доста стръмно 45-50 градуса и ако има лед може да се окаже доста трудно за преминаване. От там се минават едни лесни скални пасажи и се стига до един ръб широк 20 см и дълъг 400 – 500 м. Там е най-трудния участък през целия маршрут и минаването е изцяло зависещо от метеорологичните условия. Сега ние имахме перфектни условия – здрав фирн, в който котките се забиваха и никакъв вятър. По ръба няма никакви места за осигуряване и падането е крайно нежелателно.
Минавайки ръба, ние постепенно набрахме височина и започнахме да се изкачваме към връх Dome de Gouter (4 306) m. Аз малко се притесних, защото задълго не виждах другата четворка да ни следва. След самия връх следва слизане и там се съединяват двата маршрута - нашия с този от Хижа L’Aigulle du Gouter. Следва прочутия заслон Vallot 4362 m, където направихме кратка почивка. Митака не се чувстваше добре. Не беше спал през нощта и не беше добре аклиматизиран. Той реши да остане на заслона, да почине малко, да изчака другите и с тях да продължи нагоре. Аз Алек и Лъчо тръгнахме към върха.
Качването от заслона нагоре не представлява проблем, единствено височината оказва влияние. Ние в добро темпо за 1 часа и 50 минути успяхме да се изкачим върха, въпреки голямата върволица от гидове и клиенти сновящи по маршрута, които трябваше да изчакваме на тесните места. След около 6 часа от тръгването от палатките ние бяхме на Mont Blac и се здрависвахме по-между си – Алек, Лъчо и аз. Гледката беше впечатляваща Алпите бяха под нас – наблизо бяха Aiguille du Midi, Mont Blanc du Tacul, а далеч на изток Materrhorn и Monte Rosa. Започнахме да мечтаем за следващи прекрасни изкачвания.

[img_assist|fid=205|thumb=0|alt=На върха] НА ВАРХА !!!

[img_assist|fid=208|thumb=0|alt=на върха 2]

Mont Blanc 4810 m. Една мечта по-малко !!!!!!

Не стояхме много горе защото беше доста студено, а и ни престоеше не по-малко отговорното слизане надолу. Бързо се спуснахме, като на около 4600 срещнахме нашите приятели, които се качваха много бавно нагоре. Ние им пожелахме успех с върха. 50 метра по-надолу Митака стоеше и снимаше прекрасните гледки. Не се чувстваше добре и затова се беше отказал да атакува. Забрахме го надолу, където на заслона ни чакаше Стиви, който също се беше отказал.

[img_assist|fid=211|thumb=0|alt=Ръба]

Преди ръба - на слизане от върха.

До палатките нямахме никакви проблеми и в 11.30 бяхме в лагера. Там започна отново топене на вода и лежане, като се опитвахме да се скрием от силното слънце, което топеше ледника. Другата група доста се забави, но към 5.00 се появи в лагера. Аз настоявах да се смъкнем бързо надолу още същия ден, защото на другия ден времето го даваха да се разваля, но останалите настояха да останем, за да можем максимално да починем. Единственият инцидент се случи през нощта, когато едно малко камъче падна върху нашата палатка и малко я скъса.

[img_assist|fid=214|thumb=0|alt=АЗ]

Аз се ядосвам за палатката на Стефан 
На сутринта тръгнахме по обратния път на долу, който аз лично за четвърти път минавах и вече ми беше писнал. Въпреки това продължавахме да снимаме прекрасните върхове. На нас четиримата това слизане ни отне около 5 часа, на другите нямам представа, според мен над 10. [img_assist|fid=217|thumb=0|alt=Пуканатина]Ние слязохме в Курмайор, взехме си безплатен душ на автогарата, поляхме качването в една пицария и притеснявайки се за останалите се върнахме отново на паркинга при тяхната кола. Едва тогава те се появиха. Преспивайки там, на сутринта пътищата ни се разделиха. Ние поехме към морето, Пиза и Флоренция, а те останаха в района, за да качват няколко интересни върха в масива на Монте Роза.

„Малка” пукнатина по пътят надолу.

Ами това горе-долу е нашето качване на Монблан. Като тук изрично споменавам, че това е моята гледна точка. Някой от останалите може да има друго виждане.
В личен план това е едно голямо постижение. Защото ние го направихме абсолютно сами – без помощта на гидове, без спане на хижи, без използване на лифтове. Бяхме сами в голямата планина, сами проучвайки пътя към върха, по маршрут който не е най–лесния. Какво следва оттук нататък... ами отново планини – този септември отиваме в Турция на Арарат и Качкар от север. Другата година ако всичко е ок, ни очакват масива на Monte Rosa със втория по височина връх на Алпите – Dufurspitze и великия Matterhorn. Хората са казали - апетитът идва с яденето. 

Comments

Hi

Браво Вишко!!!

СИЛАТА Е С НАС  //  НИЕ СМЕ СИЛАТА