Пещерата Еделвайс - ОТКРИТИЕТО !

toltec's picture

...Една история, която се случи точно преди 28 години...

9 май 1987 г.

Както обикновенно се бяхме уговорили да ходим на Духлата. Под часовника на гарата доста се повъртях преди да разбера че другите няма да дойдат. Качих се на влака за Перник. Беше хубав слънчев ден. В електричката пуснаха радиото и от него се понесе с все сила Висоцки с “Утринная Гимнастика” …Настроението беше леко оптимнистично.
На спирка “Метал” влакът едва забави, колкото да сляза. Нямаше други пещерняци. Въпреки ранния час, на Метал живота кипеше – от мрачните улички излизаха потоци от хора, които отиваха на работа и други, които си тръгваха от нощната смяна. Стелеше се дим и мъгла от близките комини.
Обикновенно ставах в 5 за да отида на Духлата. Толкова рано, защото трябваше да хвана влака в 6 от гарата, който до 6.35 стигаше в Перник. Рейсът за Боснек беше в 7.38. Имаше и в 7 влак за Перник – но как можеше да рискувам да изпусна рейса? За това винаги ставахме рано-рано и се шляехме по гарите в очакване на Пристигането в Боснек.
След близо час мотаене на Метал – рейса дойде – стана едно типично българско стълпотворение пред вратата на автобуса и както обикновено се качих последен в рейса. Разстоянието от 20 километра се взимаше за 1 час – рейса се донатъпкваше като спираше през 100 метра в близките села докато стигне най-сетне до Боснек.

Нямах точна идея какво ще правя сам на Боснек. Стигнах до входа на Духлата – нямаше никой… Леко се изкачих по десния склон и едно място до скалите много ми хареса. Бях огладнял и седнах да хапна. Отвсякъде лъхаше спокойствие и тишина. Нахраних се и почнах да съзерцавам хълмовете около мен. По едно време гледам там където съм седнал една тучна зелена трева израснала на едно място 40х40 см. – страхотно красива. Наведох се и погледнах под скалата – имаше една малка дупка която ми се стори интересна – извадих си фенерчето, легнах и погледнах по-навътре. Там се виждаше чисто бяло образувание!
Винаги носех със себе си тесла – бяхме опитвали да копаем нови входове – засега неуспешно. Извадих я – леко разкопах – и пак погледнах. В скалата имаше дупка колкото да си вкарам ръката, но вътре след около метър ставаше по-широко и се виждаха няколко образувания, които висяха от тавана. Опитах да копая скалата, но скоро разбрах, че няма да стане.
Трябваше по някакъв начин да проникна. Огледах внимателно и ми се стори, че всъщност лявата стана на дупката представлява един много голям камък, който ми се искаше да не е част от основната скала. Прецених, че ако почна да копая наляво може камъка след метър настрани да свършва и някак си да го заобиколя. Започнах трескаво с теслата да копая пръста и след около час бях направил проход, колкото да вляза и да погледна. Намърдах се в дупката и наистина – отляво на камъка зееше дупка 20 см широка, която чернееше – очевидно камъка можеше да се заобиколи отляво.
Бързо започнах да копая – имаше само пръст и лесно напредвах. Изкрвах я навън с ръце и се пъхах все по-напред в дупката. По едно време ми се стори, че ще успея да мина напред.
Излязох и се огледах – беше доста глупаво да рискувам да вляза вътре при положение, че никой не знаеше къде се намирам. Тогава забелязах, че долу при реката едни младежи от близкия лагер за Военно обучение товареха един камион с камъни от реката, явно за командира им, който строeше къща на Боснек... Слязох при тях и с две думи им обясних ролята, която нямаше нищо общо с товаренето на камъни.
Дойдоха няколко момчета с мен пред входа, аз си стегнах фенерчето и дрехите и бавно влязох в дупката. След прохода наляво, който бях прокопал следваше около метър стръмно спускане в тесняк. С главата напред тръгнах – едвам минах тесняка и се озовах от другата страна. Влязох!
Намирах се в малко уширение около 5 метра дълго, 2 м. широко и около метър високо. Имаше образувания, но галерия напред нямаше. Тогава забелязах, че наляво и надолу имаше нещо като проход, който беше затрупан от паднали камъни – но ми се стори преспективно. Огледах се още веднъж, но нямаше време – трябваше да излизам.
Тръгнах навън и когато раменете ми бяха извън от тесняка поблагодарих на момчетата, които ме чакаха отвън. Те тръгнаха веднага надолу и когато излязох се оказах сам на входа.
Точно в този момент заваля изведнъж много силен сняг, който дори започна да натрупва – беше Май месец! След 5 минути както беше започнал така изневиделица спря, за секунди всичко се изчисти и грейна ярко слънце. Усетих, че се случва нещо невероятно, но въобще не предполагах, че съм открил вход към нова неизследвана голяма пещера.

След един ден – на 11 май - заедно с Печорин (Калоян) се возехме във влака за Перник и на въпроса: “-Имаш ли каска?” – той извади от джоба си една баданарка с ластици, която за секунди сложи на главата си – приличаше на поп с кепенце – “каската” покриваше около 10 см от главата му - спукахме се от смях.
По пътя разпалено обяснявах, че има продължение, но трябва да се копае – откакто го бях видял мира не ми даваха мислите, че наистина може да има нещо много интересно след това срутване.
Бързо се промушихме в дупката и започнахме да разкопаваме срутването. След около 3 часа изкопахме проход и през един тесен тесняк ;) около 2 метра преминахме от другата страна. Следваше отвесче от около 5 метра, което слязохме на класика. Тук навсякъде задънваше, но през две дебели сталактончета от другата страна се виждаше малка заличка. (Заличка наричахме място, където можеш да се обърнеш)... Но много трудно щяхме да направим проход през тях... Огледахме се пак, покопахме неуспешно настрани... Времето ни беше свършило и излязохме навън.

снимката е точно от тогава, след като излязохме като разичстихме първия блокаж след входа... - фотограф Калоян Петров (Печорин)

На следващият ден – 12 май - се върнахме по-голяма група – Печорин, Иво, Делян и аз. Осветлението ни – калсическо – по 2 фенерчета на човек от тези с по 2-те кръгли големи батерий...
Бързо достигнахме до дъното на отвесчето и отново се убедихме, че много трудно ще преминем през образуванията. По средата на отвесчето обаче забелязах една малка дупка, която решихме да разширим. След около час коапене успях да се промъкна в нея и попаднах в една тясна вертикална диаклаза по която прокопах с крака изветрялата скала и след 3 метра надолу влязох в малката заличка от другата страна на образуванията които ни затваряха пътя. Но и галерията която тръгваше от нея, почти веднага задънваше. Другите дойдоха и се събрахме. Единственото възможно място беше напред по диаклазата, която продължаваше. Беше около 4 метра висока и доста тясна. Това се оказа мястото, което после нарекохме “Филтъра”. Качихме се по нея на нивото на дупката от отвеса, оттам човек трябваше да легне хоризонтално в тясната пукнатина и по някакъв невъзможен начин да лази напред около 5 метра като същевремено се опитва да не пропадне надолу в диаклазата и да не се заклещи. За наше щастие скалата беше много изветряла и можеше да се копае с ръце напред – иначе беше много тясно за минаване. Така след близо час преминахме от другата страна. Много технично преминаване. Тук започваше галерия, по която можеше да се движиш прав. И след 10-на метра, след малко прагче от 3 метра се оказахме в “Канъона”. Намирахме се в около 5-10 метра висока пещерна галерия с образувания и едва тук разбрахме, че вече се намираме в нова, неизвестна пещера. Никой никога не беше посещавал това място преди и чувството беше неописуемо. Тръгнахме напред по канъона и докато се движехме на камина забелязахме че оставяме следи по стените – което за съжаление нямаше как да избегнем. Очевидно по тази галерия имаше силно въздушно течение, защото клацитните стени на канъона бяха доста изветрели.
След около 30 метра стигнахме до едно образувание което препречваше пътя, но можахме да минем покрай него и стената. Галерията се ушири още – появиха се цевични сталктити... и само след 15-на метра всичко задъни. Просто галерията задънваше напълно. Но когато се наведохме вляво тръгваше тясна мокра галерийка около 10-на метра дълга. В началото и имаше едно характерно ръбче (“Ръбчето”), което се врязваше доста интересно в тялото... Накрая на тесняка-галерия имаше нов тесняк (“Медузата”) и без да виждаме какво им напред просто се навряхме и в него. От  другата страна беше малко по-широко и всичко беше в образувания през който избрахме най-широкия път и без да чупим нищо проникнахме около 10-на метра напред, където на нашето ниво галерията се стесняваше и задънваше. Но леко нагоре, точно колкото да може да мине човек, имаше проход, който стигаше до нов много тесен тесняк през сталактити (“Завеската”). Не знам още как минах оттам без да счупя нищо, но от другата страна застанах прав в една изумително красива малка бяла заличка (“Бялата Заличка”) в която зееше 8 метров, широк кладенец надолу. Събрахме се и тръгнахме надолу – имаше чудесни стъпки като стъпала надолу. Долу попаднахме на 12 метра висока и 3 метра широка пещерна галерия изпълнена с бели образувания. След още 10 метра по нея отстрани заблестяха прекрасни арагонитови кристали навсякъде – чудно красиво място. Стремейки се да не оставяме никакви следи продължихме напред по галерията – тя започна съвсем леко и постепенно да се стеснява и след около 70 метра стигнахме до един тесняк който изискваше доста акробатика за да се премине. Беше около 3 метра дълъг и трябваше да се влезе по точно определен начин, след което да се приклекне докато краката са ти настрани, да се вкара тялото в едно място, да се изкарат краката и да се сложат на височина – отново да се свие някак си тялото за да се набута в крайна сметка напред и нагоре в нов тесняк – напълно си заслужи името което му дадохме – ГГЗ (Гъз глава затрива). Но от другата страна галерията отново ставаше 10-на метра висока и нагоре се виждаше един синтров водопад и нов етаж на пещерата! Продължихме напред по галерията – отново отдясно се показаха чудно красиви арагонитови кристали и прохода напред отново закриволичи. И така до една малка заличка (“Стайчката”) където завърши. Отляво – ниско долу на пода – имаше дупка – около 10 см в диаметър и около метър дълга откъдето духаше вятър, но...
Решихме да се върнем и да проверим синтровия водопад след ГГЗ. Беше повече от 10 метра високо и доста гладко изглеждащо. Класиката беше добра – технична и опасна. На върха на синтровия водопад под една арка от сталактити се влизаше в прекрасна зала – “Залата на Четиримата”. Бяхме четирима приятели на едно чудно красиво място. Имаше езеро със голям сталагмит, а наоколо прекрасни сталактити и други езерни образувания. Оттук тръгваше висока галерия – в началото продължение на езерото от залата. След едно стеснение галерията отново се разширяваше, надолу имаше отвесен кладенец около 12 метра за който се изискваше въже, но напред... напред следваше един най-изумително красив проход – от тавана висяха големи чисто бели сталактити  с безброй хеликтити по тях – кристално бяло и чисто. Напълно в захлас продължихме напред и стигнах до едно място където дъха ми направо секна – напред имаше няколко дълбоки езера – над тях невероятни образувания които се отразяваха от водата – нямаше как да се мине без да се изпотрошат – спряхме дотам и всеки влезе да погледне това чудно място. (Нарекохме го A’gnes, или Агнесите – както стана популярно после).
Оттам последва пътя наобратно. Синтровия водопад беше преодолян с въже на връщане – което носехме за щастие. Успяхме да минем и през ГГЗ . Пътят беше труден защото повечето тесняци бяха през образувания които не бяхме чупили и на всички се налагаше да издишаме въздуха си за да преминаваме. Така преминахме и през Филтъра и скоро бяхме навън. Какво можехме да говорим в такъв момент? Беше като посещение и завръщане от чудно красива планета някъде в другия край на вселената...

Изследването

По това време в района на Боснек работеха клуб Академик. Те се отнасяха доста странно и резервирано към индивиди като нас (ЧПК-ари) – бяхме в тяхната категория на “шаяци” – което наложи в продължение на няколко години сами да си изследваме цялата пещера Духлата. Всяка седмица под мое водачество отивахме малка група от хора и последователно и систематично изследвахме всеки проход в любимата ни пещера. Нямаше никой който да иска да ни обясни каквото и да е – дори често ни се даваше абсолютно невярна информация – за това разчитахме изключително на себе си. По тази система изследвахме за нас си цялата пещера Духлата и проникнахме и до най-секретните и неизвестни части на пещерата.
Разбира се бяхме абсолютни аматъори в началото – от друга страна бяхме добри алпинисти и членувахме в алпийски клуб Еделвайс към туристическо дружество Еделвайс.
Запознанството ни с пещерняците от Еделвайс стана доста странно. При едно влизане в района на Тронните Зали в Духлата попаднахме на няколко "истински пещерняци" с каски и пещерни челници, който се бяха загубили и ние бяхме тяхното спасение. Направихме един траверс в пещерата, на едно място те пак се загубиха и пак ги намерихме – накрая излязохме всички заедно и навън ни бяха много благодарни... Тогава стигнахме и до техния въпрос: -“От кой клуб сте, защото ние сме от пещерен клуб Еделвайс?” – хахахаха –“Ние сме от алпийски клуб Еделвайс” – след което последва луд смях – алпинистите извадиха пещерняците – така се запознахме с тези чудесни пещерняци и с повечето станахме големи приятели. Тогава се запознахме за пръв път с Теди, Теодора Коева - страхотна мацка... но това е друга история...
След проникването в новата пещера, около месец я изследвахме за продължения като я държахме в тайна за да не се унищожи цялата красота. Решихме да кажем на пещерняците от нашето дружество и заедно с тях да картираме и документираме пещерата – още повече, че вече се познавахме.
И така аз отидох на една сбирка на пещерния клуб – видях се с приятелите там – и просто им казах – така и така открихме нова пещера на Боснек – искаме да я изследваме заедно с вас. Здравеца ръководеше клуба – един чудесен човек и изключителен пещерняк – първоначално не можеха да повярват, разпитваха и не можеха да сдържат вълнението си – и така се разбрахме да ходиме.
Направихме лагер и започнахме работа по картирането на пещерата.
Както споменах – клуб Академик работеше по това време в района. Те изследваха и картираха Духлата.  Бяха на лагер един ден, когато ние група от 7 човека някак си ненадейно пред очите им изчезнахме за около 8 часа – но не бяхме в Духлата. Тогава разбраха, че сме влезли в нова пещера и веднага след нас изпратиха  техните елитни пещерняци. За съжаление при нашето влизане след като те излязоха установихме, че повечето тесняци който така прилежно запазвахме без да чупим образувания по тях са сериозно изпотрошени и разширени, което доста ме нервира и  когато излязох отидох, аз “шаяка”, и направих луд скандал пред всички палатки и академици лично на Жоро Марков, Мара и другите там, които не можаха да кажат и една дума – защото бях прав – наистина бяха чупили. Беше леко странна картинка сега като се замисля – но тяхната завист и шовинистщина тогава си пролича и се усети. Шаяците бяха открили нова голяма пещера на 40 метра от входа на Духлата... За което ги беше ЯД. Все пак - вместо да ни помагат - те винаги ни пречеха - кога с невярна информация за Духлата, кога с нещо друго. Но времето ги измести, от тази година 1987 спряха да работят в района, а ние започнахме. Разбира се, че сред "лошите" академици имаше много печени агенти и приятели, Наско Чобанов, Ина, Верка (бог да я прости), Пешко, Андро (бог да го прости), Юрии Градинарски, Мълнията, Колъо Грешката, Петко, и много други, но си имаше и злобари - знаем си ги кои са . С много от тези Академици от този период сме дори и сега големи приятели.... Но да се върнем на разказа -  разбрах че са опънали антена в пещерата, но повече информация не ми беше дадена.

Заедно с приятелите от Еделвайс започнахме систематичното картиране на пещерата и по това време – месец май и юни почти живеехме на Боснек. Академиците също дадоха своя принос като откриха път към долните етажи на пещерата (бяхме оставили кладенеца като десерт, но те ни го хапнаха...), но колкото и да се опитваха - не успяха да изместят нашата офанзива. От Еделвайс най-активно участие взеха Коцето Старчев, Кирето, Теди, Здравеца, Ники, малкия Киро, Краси и др.
Планът за продължаване в пещерата включваше един много амбициозен мой план – да проникнем във “Ветровала” – мястото от където духаше силно в “Стайчката”. Проблемът беше че тесняка беше 10 см широк в продължение на 1 метър. Не знаех тогава защо Академиците не проявяваха никакъв интерес към това място... но скоро щеше да ми стане ясно.
Решихме да копаем с 2 бензинови лампи. Скалата се нагрява след което се облива със студена вода – от температурната разлика падат различно големи и малки парчета скала...
Отидохме на едноседмичен лагер на Боснек. Бяхме решили да не си тръгваме докато не минем тесняка. Бяхме добра група. По това време се запознахме и с Юли змията (който след това се присъидини към нас и направихме още много открития заедно). Той беше съвсем дете, но данните му - вероятно по това време 35 кг, вдъхваха респект и прякор... По това време се появи и Иво Чичев, също малко по-малко дете от нас, с неизменно дивия си поглед захласнат от прелестите на пещерите. Той ще каже как точно беше, но доколкото си спомням го засекохме пред входа на Духлата с Юли и просто дойдоха с нас, или по-скоро Иво на излизане от Духлата, започнал да лази след нас... Доколкото си спомням пещерата Еделвайс беше една от първите на Иво Чичев, който в псоледствие стана един от най-големите познавачи на Духлата. Всеки ден ставахме рано – отивахме до селото да купим бензин от някой, сипвахме го в стъклени бутилки от 1 литър и влизахме като държахме по бутилка във всяка ръка (по тесняците ставаше интересно). В “Стайчката” запалвахме бензиновите лампи, някой лягаше и започваше да нагрява и с двете. След около 30 минути скалата ставаше червена, някой тичаше 50 метра назад с каската да вземе вода, обливахме с вода, след което се отчупваше парченце най-голямото примерно 5х5х3 см.  (люспа – скалата беше много твърда), което веднага се взимаше от най-измръзналия за да се грее с него – неизвестно как... В един момент свършваше бензина и аз като някакъв магъосник започвах да преливам бензин от бутилката в лампата, а около мен се палеха бензиновите пари, защото все пак “Стайчката” си е стайчка. Проникването траеше обикновено 8-10 часа. Копаене, мръзнене, тровене с бензин и навън. Една седмица. Накрая помислихме че сме го изкопали, но пробвахме и разбрахме че трябва още – беше много тясно. От другата страна към нас вееше вятър. Времето обаче ни беше свършило и се прибрахме.

На следващата седмица отидохме с Делян, Иво Радков и две момичета за късмет. Не носехме бензиновите лампи – щяхме да пробваме да минем. Делян тръгна пръв – беше с около 10 килограма по-лек от мен. След 20 минути издишване беше от другата страна! Натам продължаваше – казах му да изследва и да се върне – след малко докладва че има голяма галерия. Тръгнах да влизам в тесняка. За всеки милиметър напред трябваше да издишвам целия си въздух и постепенно да се заклещвам все повече и повече. Това продължи около 40 минути. Знаех че път назад няма – през този тесняк не можех да се върна наобратно – от другата страна краката ми висяха и пропадаха надолу в кладенец.  Извивката която трябваше да направя ако минех за да се върна беше невъзможна – на влизане ми помагаше земното притегляне, но на излизане... нямаше как да стане. Еднопосочен билет за някъде навътре. Накрая влязох – подадоха ми дрехите, защото бях гол – за да се правя на по-слаб. Тръгнахме с Делян навътре. Тесняка се намираше на върха на малка заличка, откъдето се влизаше в една основна галерия, която връщаше назад като посока. Напред имаше невъзможен тесняк, който кръстихме “Деветия Вал”.  Тръгнахме по галерията и скоро ни направи впечетление че тук има следи и стените са доста намзани с кал... Очевидно се намирахме в Духлата, но къде точно... Това беше малко успокоително за мен, защото нямаше как да се върна през тесняка Ветровала ;). Но сега трябваше да разберем къде сме и да излезем през Духлата. Казахме на Иво да изведе момичетата на късмета през входа Еделвайс - една не лека задача - не каза какво е ставало по пътя след това. А дори и не се сещам кои бяха момичетата? Някаква идея?

Галерията продължаваше – ходехме прави. След 2 тесняка попаднахме на тавана на някаква зала, слязохме в нея и започнахме да се оглеждаме. В един момент всичко някак си се намести и разбрахме че сме в зала Сталактонче в Духлата – бяхме стигнали дотук по един висок етаж, както се оказа после, който върви над Прашните зали. За 5 минути бяхме навън през входа на Духлата – връзката на Еделвайс с Духлата стана реалност. Навън се срещнахме с останалата част от групата и беше страшен кеф. Само и досега не мога да си отговоря на въпроса, дали липсата на интерес от страна на Академиците в разкопаването на “Ветровала” не беше продиктувано от това, че опънатата от тях антена в Еделвайс влизаше в Духлата? – ние нямаше начин да знаем, защото нямахме карта на Духлата. За това го изкопахме. Можеше да ни кажат разбира се – но защо не ни казаха?

На долните етажи на още 2 места Еделвайс се свърза в Духлата след разкопаването на 2 тесняка в “залата на Кръвясалата кост” и "Социалистическо съревнование" (Всяко име си е отделна история...но...). Те излизат в Прашните зали и са на тяхното ниво.

През месец юли, след 2 дена копаене заедно с Кабата, Юли Змията и Киро Змията успяхме да влезем в нова пещера на 10 метра от входа на Еделвайс – Еделвайс 2. След кладенец в блокаж се излизаше в голяма и просторна заличка, но тук за съжаление навсякъде задънваше. Имаше няколко големи теснотии през които духаше, но беше невъзможно за работа. В една друга много тясна галерийка Юли Змията успя да премине и се озова в началото на “Канъона” в “Еделвайс”.

Системата Еделвайс (3 входа) е част от пещерата Духлата. Тя е със сумарна дължина 1 км. и денивелация -30, +10 метра. Има 5 главни етажа в пещерата, два от които са най-високо разположени от етажите в цялата пещера Духлата. Пещерата Еделвайс е предимно тясна, технична, много красива и запазена. Има опасности от заклещване и изгубване.

Балгодаря на всички чудесни приятели, с които я открихме и изследвахме!