OFF-ROAD adventure (8.XI.2003)

Или до Губеш и обратно...


9:30h am. Вървя, както винаги с ентусиазъм, към уговореното място. Ето, че насреща ми трима други, като мен, чакат. Поздравявам ги и се повдига въпросът за закъснението ми. Оказва се, че не са знаели за промяната на часа на срещата и са дошли по-рано. Местя се и подскачам от крак на крак, за да се стопля. Времето е прекрасно - свежо утро, пък и се очертава слънчев ден. Идват и други заблудени хора...

10:45h am. Насо още го няма. Звъня му...
- Ало?
- Да те чакаме ли?
- Колко човека сте?
- Осем.
- С колко коли?
- Една.
- Чия е?
- На Нино.
- Колко могат да се качат?
- Пет. В най-добрия случай - шест.
- ОК, ние пазаруваме сега. След 10 минути сме там.
Call ended.
11:00h am. Бял джип Toyota спира на пътя. Излиза Насо, за да разпредели народа. Трима в джипа, другите пет – да се оправят! След кратки инструкции по кой път да поеме другата група, Насо скача в джипа... А и ние с него, и сега сме шестима. Трябва да минем да вземем Меги.
 11 и нещо... Обръщам се назад да погледна какво е положението. Меле. Трима човека се блъскат отзад, и Насо с тях.
Тръгваме по пътя за Костинброд. В колата се дискутира закона за пещерите, но и какво ли още не. Правим почивка на разклона за Беледие хан, за да изчакаме другата част от екипа и да направим някои рационални размествания. Не след дълго и останалите идват. При тях ситуацията е тип “консерва”, но и това ще преживеят.
Изгубих представа за времето. След стратегическата рокада съм на задната седалка и в крак с разискваната тема – този път това са хакерските умения на български граждани, проникнали в international системи... През това време завоите се увеличават значително, но поради близостта на хората в джипа, това почти не се усеща.
Кацаме... Така де, пристигаме в областта Губеш. С асфалта бяхме до тук. Групата от Реното ще ходят пеша. Накъде? Насо дава последни нареждания и пробутва една радиостанция на водача. С това въпросът се приключва и ние се “пакетираме” пак в джипа, готови за off-road adventuring.
Драпаме по следите, оставени явно от скоро минала кола. Не е истина как поднася в тази кал. И все пак за този звяр няма пречки, които да не могат да бъдат отстранени. По стръмния наклон пред нас изниква един “дребен” проблем, та въпросът ни зове – отдясно или отляво? Десният вариант като че ли е по-привлекателен и тръгваме натам. През борчетата.
Още кал и още наклони. Влизаме и излизаме от високи 30см коловози. Насо твърди, че е минавал оттук с неговата кола – Ford Mondeo. Как да му вярва човек!? След около 20-30 минути драпане по черния път, пристигаме на обекта.
Network search. Сваляме багажа и Жалов и Насо хващат дупката за ушите и така  все надолу, водени от идеята, че оттам “духа”. Казвам го съвсем сериозно. Свилен е човекът, който ще им помага. А по-късно и на нас.
Меги си намери две дървета и сега закача хамака за едното. Ето един човек, който знае как да използва времето си ползотворно! Инструктирани сме да чакаме останалите и после ще опъваме тролей в дерето над обекта.
Не след дълго се задава другата група, която още с идването сяда да яде. Нормално е, 1:00h pm – време за обяд. Дочуват се смотолевени оплаквания от някои хора, че времето е прекрасно за катерене, а вместо това сега ще се копае. Е, не – няма да копаем. Хайде сега да си изберем място за тролея.
Събираме инвентара, нарамваме въжетата и карабинерите и тръгваме да си търсим идеалното място. Сега всеки дава идеи кое било по-добре – от тази страна на първото дърво или от онази страна на другото дърво и така. В крайна сметка за добрият перспективен вариант се оказва, че няма достатъчно дълго въже, затова сме принудени да се откажем. Решаваме, че дървото, на което Меги е опънала хамака е добра цел. Разбира се срещаме и известни трудности при направата на полиспаста. Има кой да помогне обаче и Свилен идва на помощ. През това време съм се излегнала на хамака и наблюдавам, понеже не съм оторизирано лице да дава съвети.
Около час по-късно. Това е! Имаме си тролей. Весо е опитното зайче. Сега ще видим колко ниско ще падне въжето, когато човек с неговите размери и тежест увисне на него. Гледката си струва...
Изреждаме се да минем по въжето от едното до другото дърво и обратно. Идва и моят ред. Слагам седалката, качвам си краката на въжето и увисвам. Крис закача карабинерите и ми показва самозатягащия възел, който трябва да придърпвам докато се движа. Издърпвам се с ръце в другата посока и сега вися по средата. Вдигам си краката  на въжето и си пускам ръцете надолу. Сега вече разбирам какво е да гледаш света с надолу главата. Под мен се чува ромона на потока, а насреща слънцето залязва. Не може и другите да не са забелязали колко е красиво...
Тръгвам обратно по въжето и вече съм уморена... И гладна. Връщам се при другите, които са седнали на тревата и ядат. Предлагат и на мен. И да си призная, благодарна съм за това. Обядваме, като царе на българска трапеза – хляб, сол, лютеница, филе и това е. И швепс. Е, аз нося и вафлички за десерт.
Слънцето обаче залязва и температурата пада значително. Трябва да свалим въжето, да приберем нещата си и да тръгваме. Разбира се, винаги има какво да ни забави. Нечия небрежност ни прати в трета глуха при свалянето на тролея. Половин час губим при прибирането на инвентара, благодарение на креативността на Нино. А можеше да е повече.
5 и нещо pm. Качваме багажа на джипа и тръгваме обратно. Кой колкото е изкопал, изкопал е. И курсистите сме доволни. Свършиха вафличките. Обратно по същите коловози е трудно и е все същата кал. Спираме, за да снима Насо залеза. Нямате представа какви цветове! Слънцето се показва над един облак, огряйвайки лилаво-сините облаци в пурпурно и жълто. Продължаваме бавно по наклоните нагоре, надолу, после през борчетата...
На някои места имаме нужда от навигатор. Насо играе чудесно ролята - подскача, ръкомаха и дава сигнали, точно като някой от водещите на предаванията по discovery или с други думи – балерина от класа. Все си мисля, че е идеален за тази цел. Без произшествия успяваме да се доберем до асфалта, а зад нас един Citroen е закъсал. Спокойно можехме и да сме ние. Това, разбира се, не се случи, тъй като Камен ни преведе през този off-road терен благополучно и сега  всички сме доволни. Може би тук е и мястото да му благодаря от името на всички ни...
Да живее Off-road adventuring-a!


 

Comments

Svilen's picture

Re: OFF-ROAD adventure (8.XI.2003)

Умилителен къс курсистко творчество...

Хм... Само да добавя, че бяхме общо 7 (седем) човека в джипа, таман! И че спряхме на светофар на 1м от две ченгета, дето не ни видяха.